Български туризъм

Добре дошли в България!

2012-01-22T23:13:00.000+02:00

Добре дошли на сайта за пътувания и туризъм в България! Посетете места, които са много известни и други, за които малцина са чували, но си заслужават да бъдат видени...
Приятна разходка!

Музей за историята на Варна, 2 част

2012-01-22T09:08:00.002+02:00

Продължаваме разходката на етажа, на който можем да забравим за всичко останало и да се върнем във времето и ежедневието на варненци от времето след освобождението до 30-те години на 20 век.
Нека да надникнем в един от най-известните хотели - гранд хотел "Лондон".

Характерна хотелска стая, с умивалник / леген...

Заведението на хотела

Искате ли да пийнем и да хапнем - сядаме в ресторант-бирарията на "Чичо Митю"!?

След това може да видим различни рекламни материали относно туризма на Варна

Фотографията, която и днес е неизменна част от туризма и живота на варненеца...

Фотографско студио "ИзгревЪ"

Обзавеждане от дома на едно семейство от Варна...

Прахосмукачка

Магазин за сувенири и книжарница

Ателие и магазин за шапки - шапката е била неизменен аксесоар от облеклото на варненеца в онези времена.

Яките... добър вариант, тъй като бързо се захабяват...

Гостна изработена от тръстика и кафемелачката...Интересна рулетка за забавление по време на летните вечери...

Последното, което забелязвам и заснемам са радиата, които са били източник на информация и забавление.

Ако имате възможност посетете и на живо музея. Изживяването е невероятно.
Ето информация, която може да ви послужи:

Адрес: ул."8 ноември" 3
Телефон: 052/ 632-677
Работно време:
10.00-17.00 ч.
почивен ден: понеделник

Вход за възрастни: 4.00 лв
Вход за деца, ученици, студенти и пенсионери: 2.00 лв
Предлагат се беседи на български и чужди езици.

Ако сте пропуснали 1 част от музея натиснете ТУК.

Музей за историята на Варна, 1 част

2012-01-22T08:36:00.003+02:00

Музей за историята на Варна

Лятото на 2009 година посетихме музея за история на Варна. Музеят се намира в непосредствена близост до брега на морето. Интересен факт за сградата на музея е, че през 1851 година е била консулство на Белгия, по-късно е била хотел, а до 1929 година е била дори затвор. Едва от 1969 г. се използва като сграда за експозициите на музея за история на Варна.

Бяхме посрещнати много топло от уредниците на музея. Лично през цялото време имахме гид, който ни показваше и казваше какво наблюдаваме и каква част е от историята на Варна.

Преди да влезем в музея нямаше как да не разгледаме сградата отвън и това около нея...

Едно от най-хубавите неща на Варна е, че може да видите на много места останки от предишни епохи, вплетени в съвременния град.

Няма как да не ви направи впечатление сградата отвън. Обрасла от бръшлян, който придава още по-автентичен вид на сграда помещаваща историята на Варна за периода от 1878-1939 г, когато градът е търпял най-много промени и развитие в областта на корабоплаването, културата и разбира се на туризма.

Всеки ще забележи пред музея и един стар локомотив...

От височината, на която е музея, хвърляме поглед към пристанището...

Бръшляна по сградата

Преди да продължим с разходката искам да благодаря на дамите в музея, които ми позволиха да снимам, за да мога сега да споделя видяното с вас.

Започваме разходката във вътрешността на музея. Първото, което заснемам е печатарска машина, с която са се правили малки вестници и съобщения в онова време.

По време на нашата разходка в Музея за история на Варна видяхме единствената по рода си експозиция в страната, разкриваща атмосферата на стара Варна в периода 1878-1939 година. В залите видяхме оригинални предмети, занаятчийски ателиета, хотелска стая, сладкарница, гостилница, фотографско ателие, адвокатска кантора, шапкарски магазин, книжарница, магазин за детски играчки, магазин за радиоапарати, кът от плажа с кабинка за преобличане, изработена от тръстика гостна, и вътрешен двор на варненска къща.

Запознахме се с изграждането на европейския архитектурен облик на града и превръщането на Варна в международно морско курортно средище и лятна столица на българската култура. Има изложени оригинални снимки на стари сгради и улици, образци от архитектурни елементи, предмети от двореца "Евксиноград".

Експониран е роялът, закупен през 1926 година, за откриването на първият Международен музикален фестивал у нас - днес Международен музкален фестивал "Варненско лято".

А сега се потопете в тази атмосфера и вие.

Работна маса на обущар

Кроячница и машина за шиене на кожени чанти

Стан за тъкане на различни тъкани

Етикети и бутилки от произвеждани напитки във Варна

Още витрини, в които може да видим от историята на Варна

Снимки, пресъздаващи атмосферата на пристанището...

Документи и съоръжения свързани тясно с развитието на корабоплаването, строенето и пристанището на Варна.

Бюрото на кмета от онова време... Нямаше как да не обърнем внимание на изработката и орнаментите на бюрото.

Роялът от 1926 г.

Още витрини с различни уникални експонати

Развитие на музиката във Варна

Пощенски услуги, учебно дело, мода на Варна

Вижте и 2 част от разходката в музея.

Троянски манастир "Успение Богородично"

2012-01-21T08:31:00.001+02:00

Троянският манастир "Успение Богородично" се намира на 10 км от град Троян. Той е един от най-големите и посещавани манастири на България ограден от Балкана и непосредствено до река Черни Осъм. Приема се, че манастира е създаден в началото на 17 век от неизвестен монах-отшелник, който първоначално построил до река Осъм малка дървена църква "Рождество Богородично".

Троянски манастир "Успение Богородично"

Храмът “Успение Богородично” е построен през 1835 г. от майстор на име Константин от с. Пещера, Кюстендилско. Изграден е от ломен камък и големи тухли, сменящи се на редове с аркирани ниши.

За украса на новопостроената църква троянските монаси поканили през 1847 г. един от най-известните и утвърдили се възрожденски художници - Захарий Зограф. Неговите стенописи покриват всички вътрешни стени на храма с ярки багрени хармонии и множество редки сюжети.

Църквата на манастира

Вътрешността на манастира

През 1872 г. Васил Левски създава таен революционен комитет в манастира, като в лицето на монасите той среща сериозни поддръжници. И до днес се пази в автентичен вид килията, в която е заседавал комитетът.

Музей на Васил Левски в манастира

Софра, подобна на тази, на която е седял и Левски

В манастира се пази чудотворна икона, която пристига в светата обител по времето на нейното създаване и се нарича “Св. Богородица Троеручица”. Според преданието, иконата е дарение от монах, който се заселил за известно време при троянския отшелник по време на своя път от Атонските манастири към Влашко.

Манастирска част

През цялото си съществуване Троянският манастир бил локално средище за духовна просвета и грамотност. Известни са няколко ръкописни книги от XVIII-XIX в., съставени и преписвани от местни монаси. Още в средата на XVIII в. преди Освобождението, тук функционирало килийно училище.

Вход на Троянски манастир

В манастира винаги има много посетители. Има хотелска част, в която може да се преспи, но трябва да проверите по-рано за свободни места.
Благодаря ви, че посетихте с нас светата обител Успение Богородично е Троянския Балкан!

Природо-научен музей, село Черни Осъм

2012-01-21T07:32:00.003+02:00

Природо-научен музей, село Черни Осъм

Село Черни Осъм е разположено на двата бряга на река Черни Осъм, в подножието на връх Голям Купен, в Централна Стара планина, т. нар. Троянски Балкана, на 2 км от Троянския манастир. Забележителен в него е Природонаучният музей, Създаден през 1956 г., като училищна сбирка от учителя по биология Илия Христо Илиев и неговите ученици от природолюбителския кръжок, от 1977 г. вече е обособен в специална сграда и превърнат в отдел “Природа” към Окръжния исторически музей в Ловеч, а през 1992 г. получава статут на самостоятелен общински музей и един от 100-те Национални обекта на България.

река Черни Осъм, под музея и моста

Целта на музея е да отрази фауната на Централна Стара планина. В трите зали на музея са показани над 700 експоната. В атракционната зала са експонирани едри бозайници, има записи от песни на птици, рев на мечка, виене на вълк. В първата зала чрез фотоси са отразени природни забележителности от района. В остъклените витрини са представени всички видове риби, земноводни и влечуги, които живеят в Средна Стара планина. Голям интерес предизвикват колекциите от насекоми и показаните над 120 различни вида птици. На втория етаж има витрини с големи фотоси, отразяващи средата, в която живеят бозайниците. Тук са показани семейство сърни, благородни елени, елен-лопатар, мечки, глигани, вълци, чакали, диви котки, белки, златки и други.(1)

Черни Осъм

Зала "Бозайници"

Разходка в "Зоологическа градина София"

2011-12-21T16:18:00.002+02:00

Здравейте! Всички занем за зоологическата градина в София, но не всички сме я посещавали. Аз можах да го направя в края на месец май 2011 и сега дойде момента да споделя с вас моята разходка там.

Влязох през входа от към студентски град и насреща ми видях езеро, в което се бяха настанили лебеди, патици, гъски... Това са малко от животните които можете да видите свободни в зоопарка. Повечето са зад решетките...

Малките вече бяха измътени и се движеха плътно до майка си, която усещайки близостта ни стана много тревожна, затова се и отдалечихме бързо.

Движим се в секцията за птици. Един свит в ъгъла паун...

Интересен вид кокошки и техният петел...

Лъвиците... Заставайки до клетката им, нещо спореха, защото много ръмжеха и се бореха.... може пък и да са играли... Но на снимката вече са в покой и дрямка.

Този рис, беше много неспокоен. Движеше се като "звяр в клетка". Не се спря нито за миг и не прояви никакъв интерес към нахално стоящите хора до него...

Нутрия - забавно е да ги наблюдаваш. Малки създания живеещи близо до водата... Този праятел доли, току-що излезе от водата и си търсеше другарчетата, които се бяга сгушили в един от ъглите на клетката.

Един вид, който ми се струва, че не бива д а е тук... Не само той разбра се... орел змияр. Какво може да прави зад тази тясна решетка...

Сврачка, която има свободата да бъде където поиска. В случая избора й е тук в зоопарка.

Кафявата мечка - крие се под малкото сянка, която има в нейния бетонен затвор...

Ивичеста хиена - за момент помислих, че ще излезе, но... остана в сянката на бетона...

Черен мечок... Напред-назад, напред-назад.... какво ли му остава?

Глиганът - рие с муцуната, какво ли ще намери?

Паун - един красив екземпляр, з акойто помислих в началото, че е излязъл от клетката, но ни казаха, че така си правят разходка навън... Явно не е от животните, които искат да си тръгюнат от зоопарка. Направи си шоуто и след това се качи отгоре на клетката си...

... Почивка...

Тигър... зад решетки... никакво внимание и интерес... но пък е красив.

Малко под вода, по точно във водата - света на декоративните рибки.

Преминаваме към едни от най-атрактивбните животни на парка - маймуните...

Накрая големите животни на парка - хипопотамите...

Носорогът...

И един малък приятел - кенгуро, свито пред вратата...

Хубаво е да видиш животни, които иначе няма как да видиш. До скоро зоопарк София!

Храм паметник Свети Димитър - Видин

2011-10-27T13:04:00.001+03:00

„Свети великомъченик Димитър“ във Видин е катедралната църква на Видинската епархия. Храмът е втори по големина в България след храм-паметника „Свети Александър Невски“ в София. Църквата е паметник на културата от национално значение.

Малко история: След 1718 г. Видин се превръща в граничен град на Османската империя. За него започва да действа граничният закон. Това на практика означава, че българското население няма право да живее в укрепения район на града — Калето, който е ограден от градските крепостни стени. Българите, които имат домове и дюкяни в него, трябва да ги продадат и да строят нови жилища, които не могат да бъдат от камък и трябва да са на определено разстояние от укрепленията.

Поради това че портите на Калето са затворени от 6 часа вечер до 7 часа сутрин, църквите „Света Петка“ и „Свети Пантелеймон“ не могат да се използват по време на големите християнски празници като Коледа и Великден. Това налага в края на 17 век да се започне строежът на нова църква извън Калето.

Църквата получава името на солунския великомъченик Димитър. В скоро време тя става средище на културния живот на българите и придобива статута на митрополска църква. На 6 декември 1868 г. в храма за пръв път се служи тържествено от български архиерей на български език. Оттогава този храм става катедра на видинския митрополит Антим I, който след 4 години е избран за пръв български екзарх. На 26 октомври 1890 г. в деня на храмовия празник е положен свети Антимис и е отслужена първа литургия.

Поради износеността на дървената конструкция се налага храмът да бъде съборен и построен наново. Средствата за постройката са събирани от капиталите на еснафите и от доброволни помощи на граждани. Планът е изработен от първомайстор Генчо Кънев от Трявна и преработен частично от архитект Бахнани. На 10 март 1885 година тържествено е положен основният камък на новия храм и той с едно прекъсване е изграден до нивото на първия корниз от Кънев. Строежът е продължен под ръководството на Бахнани и напълно готов и зографисан през 1926 г., когато са тържественото освещаване и откриване на храма.(1)

Архитектурата на храма: "Катедралата има кръстокуполен план с 3 надлъжни и един напречен кораб, върху който се изгражда богата многообемна композиция. Централният купол се носи от 4 свободно стоящи подпори и подчертава обемно-пространствения облик. Вътрешните пространства са внушителни. Височината на централния купол е 33 метра. Постигнат е богат и пищен образ. Проекта на Генчо Кънев е разработен по подобие на Варненската катедрала която той строи между 1884 и 1886 година.Поради това той е бил еднокамбанариен,а Бахнани го превръща в двукамбанариен."

Казанлък

2011-10-27T12:41:00.002+03:00

Градът на розата - Казанлък.
Спомен от началото на лятото от 2010 година.
Посетихме историческия музей.

Тракийската гробница.

Казанлък е родното място на двама известни български художници - Дечко Узунов и Ненко Балкански. След разходката ни до тракийската гробница се спуснахме в стария град и успяхме да разгледаме двете къщи галерии.
Къщата на Дечко Узунов

Къщата на Ненко Балкански

Не може да не обърнем внимание на чешмата построена от цар Фердинанд I през 1903, която се намира в центъра на града.

Разбира се видяхме и музея на розата...
Еднодневният престой в Казанлък е към края си. Желая ви хубави спомени!

Белоградчишката крепост и скали - 2 част Belogradchik rocks

2011-09-19T12:56:00.002+03:00

Намираме се във последната част от крепостта на Белоградчик - базиликата. Най- високата точка от крепостта, от която виждаме всичката красота около нас - скали, градът, природата...

Базиликата - Белоградчишките скали

Оставете се на въображението си. Може да видите всякакви причудливи форми образувани от скалите.

Зеленина и скали...

Поглед към поста, от който започна нашата разходка

Сред скалите забелязваме три гущера, водещи своя танц - битка...

Градът е под нас...

Портата на базиликата... Време е да тръгваме от това красиво място, но и горещо в този августовски ден.

Последен кадър към скалите и крепостта...

До скоро, приятели!
Ако сте пропуснали - Белоградчишката крепост и скали - 1 част, Исторически музей в Белоградчик

Бачковски манастир

2011-08-23T09:41:00.003+03:00

Бачковският манастир се намира по поречието на река Чепеларска (река Чая), на 10 километра от град Асеновград в Родопите. Ние пристигнахме в манастира в 18 часа, зад нас затвориха вратите му и започна вечерна литургия. Манастирът е уникален с архитектурата си, иконостаса, стенописите, които са навсякъде. Чист и спокоен в понеделник вечер.

Бачковски манастир

Снимането в манастира е забранено. Нямайки навалицата, която по принцип е тук, може да усетите красотата и да намерите уединение. Историята на манастира датира още от 1083 г., когато е основан от византийския пълководец Григорий Бакуриани — велик доместик на западните войски на византийския император Алексий I Комнин и неговия брат Абазий, които са грузинци. Манастирът се развива първоначално като център на грузинското монашество. Към края на XI в. в него се оформя книжовна школа, известна в изворите като Петрицонска — название, произхождащо от първоначалното име на съседната крепост Петрич.

Арката и алеята към манастира

Външната стена на манастира

Чешмата пред входа на манастира

Чешма по алеята към манастира

Входа на Бачковския манастир

Арката от вътре

През 1344 г. Станимашка област заедно с манастира е отстъпена на българския цар Иван-Александър от византийската императрица Анна Савойска срещу обещана помощ в борбата против Йоан Кантакузин. В продължение на около двадесет години културният живот в манастира преживява подем и се ползува от покровителството на цар Иван-Александър, който оставя богати дарения. Манастирът остава в границите на българската държава до 1364 г.

Предполага се, че след падането на България под османско господство в края на XIV век патриарх Евтимий е изпратен в Бачковския манастир на заточение. Тук патриархът и неговите ученици развиват активна религиозна и книжовна дейност. Св. Евтимий умира около 1404 г.

Въпреки че Бачковският манастир оцелява при първоначалното нашествие на турските армии, по-късно последва съдбата на повечето други православни манастири по нашите земи и е ограбен и разрушен. Възобновен е в началото на XVII век, като трапезарията е реконструирана през 1601 г., а катедралната църква „Успение Богородично“ е завършена през 1604 г. Стенописите на трапезарията, изписани от неизвестна ръка през 1605 г., са забележителни със своята художествена стойност. Църквата, от своя страна, също изобилства от красиви стенописи, но това, което най-вече привлича посетителите, е иконата на Богородица Умиление (1310 г.), за която се смята, че е чудотворна.

Фонтан-езеро с форма на кръст, в който хвърлят хората паричка за късмет

През 1745 г. Бачковският манастир преминава под ведомството на Цариградската патриаршия и става важен център на българо-гръцките културни връзки. Българското присъствие в манастира обаче продължава да бъде осезателно. Голям е броят на монасите-българи, за което свидетелствуват оставените с благодарствени надписи дарове от техните роднини и съграждани.

През XIX в. Бачковският манастир е най-важният духовен център в областта, към който гравитират по-малките културни средища в неговия регион (например Горноводенският, Араповският, Кукленският манастир и др.) и откъдето се разпространяват художествените нововъдения.

В 1894 г. манастирът минава окончателно под ведомство на българската екзархия.

Нашето посещение е кратко и продължаваме напред.

източник Укипедия

Църквата "Свети Висарион Смоленски" - град Смолян

2011-08-21T08:09:00.003+03:00

Смолян - църква "Св. Виарион Смоленски"

В новия център на град Смолян от 2006 година се издига красивата църква с покровител Свети Висарион Смоленски. Не може да не видите църквата, ако преминавате през града. Има модерна архитектура. Невероятното е, а може би пък не, че е издигната върху бившите градски гробища.

Отседнахме в града за два дни и при нощната ни разходка направихме няколко снимки.

През деня църквата може да се види в целия й блясък. Църквата се утвърждава като притегателен центъра за православните християни в региона.

Влизайки вътре усещаме простора и спокойствието. Запалваме свещ и разглеждаме.

Не може да не обърнем внимание и на най-малките детайли, които я правят интересна и ни карат да се задържим за дълго в църквата.

Обръщаме внимание на полилея.

Иконостаса.

Място за сядане и размисъл...

Църквата е с големи стъкла, което я прави много светла. Не се усеща горенето на свещите.

Свети Висарион на иконостаса в църквата.

Стола за патриарха.

Входа на църквата с един любопитко.....

Накрая поглеждаме църквата отвън от към реката и си казваме до скоро.

Смолян - исторически музей

2011-08-08T12:42:00.003+03:00

Историческият музей в град Смолян е основан през 1935 година от Стою Шишков, чието име носи днес. В музея са изложени експонати от средните Родопи от праистория до наши дни.

Можете да видите невероятните и живописни носии от региона.

Различни обичаи и обреди.

Накити и украшения.

Китеници, губери, цветни чорапи и кърпи плетени на една кука...

Потапяме се в атмосферата на региона и поминъка от отминали времена. Зачитаме се в надписите, кое какво е и запечатваме видяното.... Думите са излишни.

Коледарски тояги, всяка уникална...

Пособия от домакинството.

Тъкачни станове...
Килими, китеници, одеяла....

Инструменти от различни занаяти.

Макети на къщи и сгради с типичния архитектурен стил за региона. Родопската къща.

Красива дърворезба - тавани, врати, орнаменти,

Обичаят кукерство е силно застъпен в региона.

Родопската гайда, която има своето уникално звучене само тук в Родопите.

Белоградчишката крепост и скали - 1 част

2011-08-03T08:55:00.128+03:00

Белоградчишките скали. Пристигаме в горещ ден на август. Скалите са около нас и се потапяме в едно от чудесата на България. Крепостта е изградена сред скалите, като е използвана природната даденост. Белоградчишката крепост е на три нива.

Белоградчишката крепост

По време на нашето гостуване се снима български филм, и във второ ниво е изграден декор, който придава на днешната крепост повече енергия и те връща назад във времена на борби и начин на средновековен живот.

Разходете се с нас. Решаваме да започнем малко по-необичайно посещението ни. Спираме близо до обекта на астрономията на Белоградчик. Отиваме на един от постовете на крепостта.

Изкачваме се по високите стълби и пред нас се разкрива същинската крепост и заобикалящите я скали и природа.

Отгоре ...

Поглед към крепостта.

Снимаше се филм. В средната част на крепостта бяха направени декори и разхождайки се вътре попаднахме за малко в един различен свят...

Слизаме и се отправяме към главния вход на крепостта. Минаваме покрай паметник, който е издигнат в памет на загиналите въстаници от Белоградчишкото въстание от 1850 година.

Обръщайки се към крепостта, виждаме външната стена и една малка врата, която има своята тъжна история.

Заловените въстаници, са били затворени в крепостта. Тъй като не могат да бъдат съдени, се подготвя тяхното бягство. За съжаление излизайки през тази врата, която е доста ниска, с наведени глави, всички са били обезглавени без пощада...

Заставаме пред главния вход.

Заглеждаме се в табелата с план на крепостта. От нея се вижда, че скалите са използвани като естествено укрепление още от античността (1-6 век).

На следващата табела се запознаваме с произхода на заобикалящите ни скали.

" Природните образувания известни като "Белоградчишките скали" заемат територия от около 50 кв. км. в района на град Белоградчик (западната част на Предбалкана), където са разпространени в една ивица, широка до 3 км и дълга около 17-18 километра при надморска височина от 250 до 620 метра.

През перма, преди около 230 милиона години, херцинският тектонски цикъл подложил на издигане района на Белоградчик. По-късно, през триаса, този район е бил дъно на плитко море. Новите условия предопределили интензивно изветряне, което е свързано със стремежа към заравняване на релефа, От разрушаваната околна суша се транспортирали големи количества чакъл, пясък и глина във вътрешноконтиненталния басейн. Там те се утаявали и постепенно се уплътнявали, образувайки дебели пластове от конгломерати (груби пясъчници богати на конгломератни късове) и пясъчници. Конгломератните късове са сравнително добре заоблени с диаметър между 5 и 25 см, но достигат и до 30-40 см. Наслоените материали с течение на времето били здраво споени със силициева или песъчливо-глинена спойка и при тогавашния горещ и сух климат се образувало голямо количество хематитов пигмент, на който се дължи ръждивата до тъмночервена багра на скалите. С потъмняването на земната кора върху червенообагрените конгломерати и пясъчници започнали да се отлагат по-светли и по-дребни сортирани пясъчници, мергели и варовици.

Юрският период се характеризира с удълбочаване на басейна и отлагане на дребнозърнести пясъчници и типични морски утайки от дебелослойни варовици. Този седиментационен комплекс се образува за период от 20 милиона години.

Активният геоложки живот в началото на неозойската ера и младоалпийският тектонски цикъл са причина за образуването на големи земни гънки (антиклинали в Старопланинската верига). Преди около 40 млн. години започва издигането на Белоградчишката антиклинала. При това нагъване варовиците претърпели деформация, а конгломератите в ядката силно се напукали. В гребеновата част на антиклиналата се появили много пукнатини - хоризонтални и вертикални. Те са благоприятствали вертикалното проникване на повърхностните води и в последна сметка са наложили вертикална ерозия на скалните пластове. Онези пукнатини, по които е било реализирано тектонско движение са преобразувани от последвалата ерозия в малки долини и проходи с вертикални или стръмни склонове. По-малките тектонски пукнатини без размествания по тях са способствали вертикалната дезинтеграция на пластовете и оформянето на отделни един от друг вертикални блокове, т.е. самите скални фигури. В ядрото на Белоградчишката антиклинала се разкриват палеозойски скали, а бедрата и са изградени от триаски конгломерати и пясъчници и юрски варовици."

Продължаваме към втората част на крепостта. Поглед към входа й.

Преминаваме през вратата и виждаме декорите за филма. Може да решите, че е част от постоянното изложение в крепостта. Поглеждаме към вътрешната страна на вратата.

Малко от декора и атмосферата, която е около нас.

Стената на крепостта от тази позиция.

Построен е и параклис за декора.

Първа и втора част на крепостта с крепостните стени

Изкачваме се по стръмни стълби и стигаме до входа на базиликата на крепостта.

Преминаваме и се обръщаме за да видим вътрешната страна на масивната порта.

Поглед над вратата

Изкачваме се над нея и виждаме бойници и стени.

Изглед към град Белоградчик и долната част на крепостта

Продължаваме разходката си в базиликата на Белоградчишката крепост и се насищаме на красиви гледки. Вижте ги с нас във втората част на Белоградчишките скали.

Вижте и Исторически музей в Белоградчик .

Ботевград, Часовникова кула, център / Botevgrad, clock tower

2011-07-30T10:35:00.001+03:00

Ботевград се намира в Западна България на 60 километра от град София, в ляво от магистралата по посока Варна и Русе. Ботевград до 1934 година носи името Орхание, а до 1866 година Самунджиево. След това е именуван на името на поета Христо Ботев.

В Ботевград се намира един от 100 - те национални туристически обекта под номер 81 - Часовниковата кула, която е строена 1866 година.

Център и часовникова кула в Ботевград

Часовниковата кула е с височина 30 метра и е най-високата часовникова кула в България. Интересни части са нейните барокови елементи и стенописите украсяващи вълнообразните корнизи. Долната част на кулата е каменна зидария с вратичка през която се влиза вътре за обслужване и навиване на часовниковия механизъм. Следват вълнообразна и най-отгоре — шестоъгълна надстройки с намаляващи диаметри.

Часовниковата кула, Ботевград

Номер 81, от 100-те национални туристически обекта на България

Ботевград - часовникова кула и център

Камбаната на часовниковата кула в Ботевград, орнаменти и гнездо

Разходка в центъра

Площада пред историческия музей

Паметник на Васил Левски, Ботевград

Читалище "Христо Ботев", Ботевград

Паметник на поета Стамен Панчев, загинал в Балканската война през 1913 година, родом от Ботевград.

Исторически музей, Ботевград

Стубленска чешма, Ботевград

Паметник на освобождението, Ботевград е освободен ноември 1877 година.

Общината в Ботевград

Чекотински манастир "Свети Архангел Михаил" / Chekotinski monastery

2011-07-30T08:09:00.002+03:00

Чекотинският манастир се намира на 15 километра от Правец. Тръгвайки от Правец за Етрополе , на разклона ще видите кафява табела с надпис за манастира. Тръгвате по посока град Роман. Пътя е сравнително добър. Преминава се през селата Правешка Лакавица и Калугерово, след селото има табела наляво за манастира. Преминавате през река Малки Искър и след около километър изкачване сте в светата обител Чекотински манастир.

Нашето посещение беше за кратко и в дъжд на 23 юли 2011. Но никога времето не спира любопитните и вярващите да посетят такова място. Скрит в балкана манастира крие и показва своята история и събира все повече поклоници на християнската вяра.

Църквата в момента е в ремонт, но може да влезете в обновения параклис и да запалите свещ.

В манастира може да се пренощува. Няма как да се опише усещането за заобикалящото ни. Разходете се с нас виртуално и когато имате възможност посетете това красиво място, за което се грижи единствено младият отец Тошо.

Вход и стълби, по които слизате към вътрешността на манастира

Балкон с красиво изрисувани стени

Църквата "Свети Архангел Михаил"

Църквата

Вход

В момента е реставриран и ремонтиран параклиса на манастира, в който може да запалите свещ. Може да си купите за спомен икона, църковна литература или картичка от манастира.

Параклис

Параклис и стълбите към него

Църквата - поглед от параклиса

Тръгвайки от лявата страна на църквата може да стигнете до аязмото на манастира и един красив кът за отдих и уединение.

Минавате край чешмата с лековита вода, на която извора е малко след нея.

Лековита чешма в Чекотински манастир

Малко езеро над, което се образува водопад през дъждовния период. Водата, от която се подхранва лековитата чешма.

Изворът сред зеленина

Поглед от извора към къта за почивка и малката река, която тръгва към река Бели Искър. В ляво е чешмата.

Реката от извора

Църквата и изглед към манастира при връщане от азямото

Пред църквата виждам два интересни камъка. На единият има старинен надпис, а вторият е каменна икона на светеца на манастира - Свети Архангел Михаил.

Каменна икона Свети Архангел Михаил

Каменна плоча със старинен надпис

Надгробна плоча

Общи изгледи от манастира.

Последни снимки, започва да вали. Време е да тръгваме, няма да оставаме с преспиване, тъй като сме отседнали в Етрополе и там ни чака изстуден пъпеш.

Чекотински манастир - поглед отвън

Качваме се в колата и тръгваме под изливащия се дъжд. Минавайки по моста над река Малки Искър от манастира спираме за последна снимка от колата.

река Малки Искър

До скоро, приятели!

Исторически музей в Белоградчик Belogradchik museum

2011-07-04T16:03:00.001+03:00

Историческият музей в град Белоградчик е основан през 1970г. и се помещава в "Пановата къща" - образец на западно българската възрожденска архитектура. Този паметник на културата е построен през 1810г. и е запазил възрожденския си лик и до днес. Експозицията в музея е посветена на Османския период и Възраждането и отразява развитието на занаяти като златарство, дърворезбарство, абаджийство, терзийство, мутафчийство, грънчарство, медникарство. Основният фонд включва над 6000 експоната. Голяма част от експозицията акцентира върху въстанието срещу турския поробител от 1850г. с център град Белоградчик – едно от най-масовите въстания в българските земи. Маркирани са и събитията, свързани с освобождението на Белоградчик от робството и тези със сръбско-българската война от 1885 г. Музеят разполага с богата колекция на монети и икони. Показан е домашния бит, народни носии и предмети на бита. Женските накити - обеци, невестенски венци, пръстени и наушници са богато украсени с цветни стъкълца, седеф и висулки. В дворът на музея са експонирани антични надгробни паметници.(източник )

Нашата разходка е в края на месец август 2010 година. Часът е 13. Горещо е. Решаваме, че след разходката ни в крепостта, трябва да разгледаме и музея събрал историята на Белоградчик и района. Намираме уредника на музея в малката сграда, намираща се зад музея. Приветлива, разказваща и малко нерадостна, че Белоградчик не е спечелил място сред 7 нови чудеса на света, уредничката ни запознава с много истории от минало и настояще.

Заповядайте на разходка с нас в музея на историята в Белоградчик.

Сградата на музея от улицата от крепостта

Каменни елементи в двора на музея

Покривът и типа къща

Етнографски елемети, земеделие, покъщнина

Синия и трикракото столче пред огнището

Биене на мляко

уреди от земеделието и ежедневието

Мех за поддържане на огън

Покъщнина

Зе жената...

Дърворезба

Кристали от района

Учебно дело

Накити от носии - колани

Военни дела в района - борба за свобода

Спялна

Носии

Дървена врата

Време е да стигнем до пещера Магурата. Елате с нас!
Вижте Магурата 1 част, 2 част.

Село Киреево, общ. Макреш, Видин selo Kireevo

2011-07-02T06:45:00.002+03:00

Читалището

Киреево е село в Северозападна България. То се намира в община Макреш, област Видин. Селото носи името на капитан Киреев - руски офицер, герой от Руско-турската освободителна война. Селото е заселено през 1880 г.

Пътуването ни до това село, което се намира само на 10 километра от границата ни със Сърбия беше в края на месец август 2010. След като бяхме посетили град Кула и Раковишки манастир, решихме да се върнем към Видин, минавайки през това малко село на България. Спряхме се привлечени от паметника намираш се на центъра. Слязохме пред кметството, за да направим малко снимки.

Готови да си тръгнем, се приближи до нас един господин и ни попита дали не сме журналисти и спомена за някакво отминало събитие само преди няколко дни - събор, на който са се събрали много хора. Оказа се, че разговаряме с кмета на селото Герго Гергов. Името ни впечатли, тъй като това име се среща само в определен район на България (Врачански) и така започна разговора ни. Как с обединени сили на кмет и съселяни подновяват църквата, площада, направен е местен музей помещаващ се в читалището с материали предоставени изцяло от хората - за съжаление не можахме да влезем, тъй като не се намери ключа. Разказа ни за паметниците, които са на центъра. За планината Връшка чука, която е границата между селото и Сърбия. Радваме се, че имахме късмета да се срещнем с кмета и да видим толкова положително настроен човек, който прави всичко, което е по силите му, за да може селото му да има някакъв просперитет, в този забравен край на България.

Ето и снимките, които направихме от село Киреево.

Кметството

Паметник на капитан Киреев

Паметник на загиналите от войните между 1912-1945 година

Отиваме към църквата, на която се ремонтираше покрива. Видяхме в двора й малка плоча с името на летец, паднал по време на Втората световна война в района на селото.

Църквата на село Киреево

Икони от църквата

Олтар на църквата в село Киреево

Центъра с кът за отдих и среща

Зачитайки се в табелата на центъра научихме, че в района на Връшка чука се намира растение, което може да се срещне само тук и то е Българският ерантис или Erantis Bulgaricum, което расте само в края на месец март. Съществува екопътека тръгваща от Раковишкия манастир до връх Черноглав - екопътека "Ерантис Булгарикум". Вървейки по тази пътека може да видите най-старата липа в региона, която е над 200 години, най-северно разположената букова гора в България, пещера "Меча дупка", връх Черноглав с н.в. 858 от който започва Западна Стара планина, манастира, язовир Киряево и чешмата за пикник.

Указателна табела за екопътека "Ерантис Булгарикум"

Читалището с двата паметника

Пътя идващ от Раковишки манастир

Връшка чука и пътя на север към Видин

Време е да тръгваме, часа е 17:20 имаме дълъг път до Видин, но не може да не се спрем и на границата Връшка чука със Сърбия.

Поздрави на кмета на село Киреево от Български туризъм!

Пещера "Магура", България 2

2011-06-29T22:32:00.002+03:00

Продължаваме разходката си в пещера Магурата. Последвайте ни...

Шахматни фигури - цар и царица

Багдат

Водопада

Мъх в пещерата - влага и малко светлина

Замъка

Изходът от пещерата

Изходът отвън

Влак към началото

Рабишкото езеро се вижда, когато излезете от пещерата. Намирате се на около 800 метра от входа на пещерата. Ще се върнете до своята кола с влакче, за което трябва да платите 1-2 лева. Ако желаете може да стигнете и пеша и да се насладите на допълнителна разходка в района.

Рабишкото езеро

Ето и схема на пещерата:

Ако сте пропуснали вижте началото на разходката ни в пещера "Магура" - 1 част

Еньовден

2011-06-23T05:49:00.005+03:00

Еньовден е български народен празник, който се чества на 24 юни всяка година. На същата дата източно православната християнска църква чества деня на Йоан Кръстител и често обредите и традициите на двата празника се преплитат. В различните географски области името се произнася по различен начин — в Област София името на празника е Яневден, в Струга — Иванден, в Охрид — Ивъндън, във Великотърновско — Иван бильобер или Драгийка. Празникът съвпада с лятното слънцестоене, затова и много от поверията и обичаите са свързани с пътя на небесното светило и култа към него. На този ден своя имен ден празнуват всички с имена Йоан, Янко, Яни, Яна, Янка, Еньо.(1) С Еньовден са свързани множество вярвания за слънцето, водата и лечебните растения. Смята се за патронен празник на билкарите. (2)

Историческите данни, с които разполагаме, и най вече сведенията от „Синодикът на цар Борил” говорят недвусмислено, че през XIII век Еньовден е бил празнуван в България с необикновена жизненост и масови веселия, които напомняли най-спонтанните празници на човешката радост обогатявали духовния мир на хората от езическата древност.

От XVIII в. насам обаче, празникът по българските земи започва да губи много от характерните си игри и обичаи, преследвани и анатемосвани от официалната църква. Намаляват не само селищата, където той масово е празнуван, намалява и броя на участниците. Около средата на настоящия век празникът запазва очарованието си и спонтанно се изявява преди всичко в Източна България и някои части на Родопите.(3)

Според повсеместната представа на този ден слънцето “играе” или “трепти”, когато изгрява. А Св. Еньо облича зимния си кожух и отива при Господ да го моли за зима. Ето защо в ранно утро всички излизат по високите хълмове, за да наблюдават слънчевия изгрев. Гледат своите слънчеви сенки и ако те са цели, вярват, че ще са здрави през годината. Млади и стари се търкалят в росните ливади, мият се и се къпят в горските потоци и реките, тъй като според поверието на този ден “се изкъпва и слънцето”. От набраните билки, между които на първо място е еньовчето, жените правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец. В някои райони правят толкова китки, колкото са членовете на семейството, наричат ги по именно и ги оставят през нощта навън. Сутринта по китката гадаят за здравето на този, комуто е наречена. Еньовските китки и венци окачват на различни места из дома и през годината ги използват за лек — с тях кадят болните, запойват ги или ги окъпват с вода, в която са топили китките или венците. С тревите и цветята, набрани на празника, увиват голям еньовски венец, който се запазва и се използва за лекуване. Всички се провират през него по три пъти за здраве и дълголетие. Народните лечители твърдят, че набраните в ранно еньовденско утро треви са най-лековити. В отделни краища на страната ергените палят огньове при изгрев слънце и ги прескачат заедно с момите за здраве. Очевидно тези обредни действия отразяват преживелици от силно развит в миналото култ към слънцето.

В Тракия, както и сред тракийските преселници в Добруджа, на този ден се изпълнява обичаят “Еньова буля” или “Еня”. Всички моми се събират в една къща и там обличат като булка едно 5-6 годишно момиченце, което трябва да има живи родители. Забулват детето с червено було, поставят на главата му венец от еньовче и други цветя и с детето на рамо обикалят цялото село. По време на ритуалната обиколка девойките пеят специални обредни песни, а детето-булка размахва дългите ръкави на ризата, в която е облечено. Понякога жените карат детето да мине с босите си крачета върху откъснатите сутринта и разстлани за съхнене билки, за да придобият те още по-голяма целебна мощ. След обиколката отвеждат Еньовата буля в същата къща, където са я стъкмили. Там започва вторият основен обреден компонент – напяването на китките и пръстените на момите. Китките са свити с разноцветни конци, за да могат да бъдат разпознати. Котлето с овеса и китките се покрива с червена престилка и се оставя една нощ под звездите – обикновено се слага на двора под червен трендафил. На следващия ден Еньовата буля започва да изважда една по една китките, а момите припяват за всяка една от тях, като наричат за какъв момък ще се омъжи съответната девойка. В отделните припевки се описва физическият облик на ергена, неговото имотно състояние и професията му. Накрая момите измиват Еньовата буля с водата от котлето, обличат я с нови дрешки и я връщат на майка й. Често наричат лятото да бъде дъждовно и плодовито. Всяка мома взема малко овесени зърна от менчето и вечерта ги поставя под възглавницата си. Вярва, че ще се омъжи за момъка, когото сънува през същата нощ. (4)

За Еньовден е характерно „грабенето“ (краденето) и „маменето“ на плодородието от нивите и добитъка, макар че ритуала се прави и на Гергьовден. Казват, че жени (баятелки, магьосници) отиват на чужда нива, събличат се голи и извършват различни ритуали. Тогава стръковете на нивата им се покланят. Прав остава само един стрък и това е царят на нивата. Тогава магьосницата го откъсва и го носи на своята нива или на нивата на този, който й е поръчал „краденето“. Вярва се, че с царя тръгва и плодородието на нивата. За предпазване от такова „открадване“, срещу празника стопанинът сам жъне своята нива в средата или в четирите ъгъла, за да я намери житомамницата вече „обрана“.

Грижата за съхраняване на реколтата и страхът от природните сили са породили още един ритуал — забраната да се жъне на Еньовден. Според поверието този ден е „аталия“ (лош ден) и се вярва, че Свети Еньо ще порази с гръм нивата на онзи, който не го е уважил на празника му, а е отишъл да работи.(1)

Народът вярвал, че през нощта срещу Еньовден цъфти горската папрат и цветът и – прочутото „разковниче” – увяхва за по-малко от час след разцъфтяването си, ако не бъде откъснато. Тъкмо заради това в зеления здрач на тази загадъчно нощ из горите са бродили и мъже и жени, за да открият мимолетния цъфтеж, да откъснат „разковничето”, и да осигурят вълшебната му сила удовлетворяваща всички съкровени желания на човека.

За да запазят лечебното действие на събраните през нощта срещу Еньовден билки, някои от жените ги варели още сутринта преди изгрев слънце. По правило това са правели в заключена стая и съблечени голи. На женската голота в случая, както и при много други народни обичаи, се преписва магическо и охранително действие.(3)

Смята се, че срещу Еньовден различните треви и билки придобиват по-силна лечебна сила, която с изгрева на слънцето изчезва. Затова било най-добре да се берат рано сутринта, преди изгрев слънце. Преди изгрев слънце жените — баячки, магьосници, ходят сами и берат билки, с които после лекуват и правят магии. Набраните за зимата билки трябва да са „77 и половина“ — за всички болести и за „болестта без име“.

Докато билките, които се берат на Гергьовден се използват за лекуване на добитъка, то еньовденските билки се използват за лекуване на хората. С тях според народните вярвания се лекуват бездетни жени, прогонват се зли духове, правят се магии за любов и омраза.(1)

Има поверие, че в нощта срещу Еньовден небето и земята се отварят и там, където има заровено имане (пари таласъмлии), излиза син пламък. Който го види, трябва да метне дрехата си отгоре или да провре нещо под пламъка. Тогава парите излизат и могат безопасно да бъдат взети. (2)

Легенда за Еньо и Стана:

"Легендата разказва, че преди много, много години в едно село се залюбили двама луди млади. Това били Еньо и Стана. Непрекъснато мислели един за друг. Нито хлябът, нито гозбите им били сладки, ако не успеели да се видят през деня.

Но бащата на Стана бил намислил друго. Един ден той сгодил дъщеря си в друго село. Минало се време и уговорили сватбата. Дошли сватове и сватбари да вземат булката. Нямало как, тръгнала девойката, че сватба назад не се връща. Когато стигнала големия мост над Тунджа, тя смъкнала булото и се хвърлила в реката.

Като разбрал за случилото се, любимият й Еньо се поболял от мъка. Залежал се и цели девет години плакал и не ставал от леглото. Постелите изгнили под него. А през цялото това време капка дъжд не паднала от небето. Реката пресъхнала. Добитъка и хората започнали да измират. Земята се напукала и всичко изсъхнало.

На десетата година сестрата на Еньо взела от тъкачния стан кроеното, поставила на кръст точилката и с детски повой ги обвила. Облякла го с женски дрехи и го пребулила с бяло. Отишла при Еньо с куклата и му продумала:

- Стани, Еньо, стани, братко! Стани да видиш твоята Стана е дошла булка да ти стане!

Отворил широко очи Еньо, усмивка грейнала на лицето му, протегнал ръце, надигнал се леко и издъхнал...

Изведнъж задухали силни ветрове. От небето се изсипали проливни дъждове. Тревите и нивята се раззеленили. Заблеяли стада по полята. Момите запели любовни песни.

Оттогава е останал обичаят на Еньовден да се прави Еньова буля. Пеят се песни за любов и берекет. Накрая надпяват пръстени на момите, за да видят какъв момък ще им се падне. Свири се и се пее през целия ден." (5)

Магията на този ден се изразява в това, че всеки очаква вълшебство. С него са свързани множество вярвания за слънцето, водата и лечебните растения. В нощта срещу празника особена магическа сила придобива и водата. Твърди се, че на Еньовден водата има магическа сила, която можела да се изполва много добре за лечение и гадаене. Най-силна е т.н. "мълчана вода", която се взима на залез сълнце при пълна тишина.

На някои места, пак в Югоизточна България, има обичай да се наблюдава и залеза на Еньовден. Не се пропускат и най-малките подробности от потъването на слънцето в хоризонта и всяка една от тях се обсъжда вечерта от семейството като аргумент за това, на което могат да се и надяват, или пък от какво трябва да се пази челядта, стопанката и земята.

Еньовден – или както още го наричат Яньовден или Драгойка, съчетал древни представи и вярвания, колоритни обреди, гадания и магии, които му придават особен натюрел, е най-виталният ден през годината, когато слънцето е в зенита си. Той бележи средата на годината и като такъв, е и ден за равносметка. Нека в този ден да спрем за малко забързания си ход, да се огледаме, да вземем сила от природата и спокойно да продължим напред. До следващия Еньовден.(6)

Източници:

1. Bulgarian-folklore.com

2. Сивостен

3. Как-да.бг

4. България - историческа памет и национална идентичност

5. Празнувай Еньовден

6. Природа на Човека

Снимки:

1. Читалище "Петко Мандаджиев" - с. Момино

2. Choko coco summer dream

Пещера "Магура", България

2011-06-23T04:33:00.003+03:00

На 25 километра от Белоградчик е разположена пещера "Магура". Тя е образувана във варовиковата Рабишка могила (461 м.н.в.), представляваща малка моноклинала, остатък от мезозойската мантия на Белоградчишката гънка. Основата на моноклиналата е изградена от триаски червен пясъчник, под който лежат юрски и кредни карбонатни скали.

Магурата е една от най-големите пещери в България с обща дължина на откритите до сега галерии - около 2500 м. Съставена е от галерия, ориентирана в посока югоизток-северозапад и три странични разклонения. Отделните зали имат впечатляващи размери - дължина над 200 метра, ширина повече от 50 метра и височина над 20 метра. Самата пещера е образувана в долнокредни бели ургонски варовици, дебели средно 100 метра. Бързото капене на водни капки е безспорно свързано с малки водни басейни, намиращи се в малки галерии по свода. Наличието на въздушни течения в пещерата се обяснява с редовната смяна на затопления пещерен въздух с по-студения навън и обратно.

Местоположението о благоприятните условия за живот са фактори, довели до населяването на пещера Магура от човека. Първите следи от неговото присъствие се отнасят към късния палеолит (8000 г. пр. Хр.). През този период пещерата е използвана предимно за временен заслон. От тогава са пещерните рисунки (по настоящем галерията Срутището е затворена за масовия посетител с цел опазване на ценните рисунки).

В последвалите епохи - неолит и енеолит, пещерата се превръща в постоянно местообиталище на праисторическия човек, който изразява духовното си състояние в създаване на сцени с танцуващи хора, ловци и животни.

Археологическите проучвания доказват съществуването на многослойно селище в района на Подмола и Голяма меча дупка. Обитаването е през раннобронзовата епоха (3200-2100 г. пр. Хр.). В него са локализирани жилища, пещи и огнища.

В най-ранния строителен хоризонт подовата замаска лежи директно върху стерилна подложка от варовикови камъчета. Жилищата са строени от измазани с глина, примесена със слама дървени колове и пръти. За покрив им е служел наклонения свод на галерията. Подът на жилищата е от силно трамбована глина. Открити са оръдия на труда от камък и кост, оръжия и накити.

Най-интензивния период на обитаване на пещера Магура през бронзовата епоха е неразривно свързан с разпространилата се от двете страни на река Дунав култура Магура-Коцофени. За Северозападна България през раннобронзовата епоха са характерни три типа селища:
- върху височини, естествено укрепени, стръмни, доминиращи над околния терен;
- върху ниски, незаливни речни тераси;
- в пещери.

Нашето посещение беше през август 2010 година. След разходка до Белоградчик и скалите, стигнахме да влезем в пещерата с група в 15 часа. Лятно време има последно посещение за деня от 17. Хубаво е да сте по-рано там. Ние влязохме в последния момент, групата беше тръгнала. В първия момент разликата в температурите в пещерата и от вън е много повлияваща, но след това се свиква. Температурата вътре през лятото е не по-ниска от 15 градуса.
Имайте предвид, че е много влажно. Има изкачвания и слизания и все пак е хладно. Бъдете с подходящи обувки, връхна дреха и не се отделяйте от екскурзовода.
По време на посещението може да научите за начина на образуване на пещерите, разликата между сталагмити и сталактити, да видите селища обитавани от хора вътре в самата пещера, много странни скални образувания, на които човешкото въображение може да придаде всякава форма - замъци, градове, водопади, влюбени двойки, животни и други.
Оставяме снимките да покажат това, което видяхме ние. Приятна разходка с нас!

Продължаваме напред в пещерата. Има още какво да се види във 2 част от пещера "Магура"

Исторически музей във Видин

2011-06-10T09:36:00.002+03:00

Исторически музей - Видин

След разходката ни до крепостта "Баба Вида" стигаме до историческия музей, който се помещава в сградата на старата турска поща. Добре запазена сграда в центъра на града близо до училището СОУ "Цар Симеон Велики".

Уредничката на музея ни посреща. Таксата за вход е:
Учащи - 0.50 лв.
Български граждани - 1.00 лв.
Чужди граждани - 2.00 лв.
Екскурзоводска беседа - 3.00 лв.
Безплатен ден - четвъртък и 18 май - Международен ден на музеите

Споменавам, че можете да закупите един общ билет за посещение на музея и крепостта, стига да успеете да го направите в рамките на един ден.

Музеят е разделен на различни епохи, в които се вижда развитието на обществото и поминъка в региона - Археология (с раздели “Праистория”, “Античност” и “Средновековие”) - богатата експозиция на отдела е разположена в основно реставрираната сграда на Конака (1977 г.), Нумизматика - фондът наброява над 30 хиляди монети, Етнография - експозицията се намира в музея “Кръстатата казарма” от 1969 г., Българските земи XV-XIX в. - експозицията е разположена в Конака, Нова история, Най-нова история.

Нека направим своята виртуална разходка в снимки.

В коридора на двете части на сградата може да видите изложени стели, каменни плочи с надписи и гравюри.

Входната врата към първата част от музея

Представям ви експозицията на музея.

Втората част на музея.

Експозиция от епохата на Руско-турската война и снаряжения през различните векове.

Накити

Макет на къща

Поглед към училището и паметника на Цар Симеон Велики.

Разходка в Ловеч, Великден 2011, крепост Ловеч

2011-04-26T14:47:00.002+03:00

Христос Воскресе!
Прекрасен слънчев ден!
Пътуване! Ловеч!
Кратка информация за града

"Ловеч е разположен в предпланински район, на двата бряга на река Осъм. Намира се на границата между Дунавската равнина и старопланинския Предбалкан. На 150 км югозападно се намира столицата София. Ловеч представлява един своеобразен баланс между планинския и равнинния релеф. На изток е обграден от 250-метрово плато, върху което се намира паркът „Стратеш“, завършващо с архитектурно историческия резерват „Вароша“ на юг, живописно заобиколен от хълма „Хисаря“ и парка „Баш Бунар“. Северозападната част на града плавно се спуска към равнинния релеф на съседната община Плевен. Средната надморска височина на Ловеч е 360 м. Най-високата точка в града е хълмът „Ак баир“ (разположен в южната периферия) със своите 450 м надморска височина, а централната част на Ловеч заема най-ниската площ в местността 150-190 метра надморска височина." и нашата разходка започва. Спираме до река Осъм, пред турската баня в квартал Вароша.

От тук се вижда крепостта. Тръгваме по тесните улици на стария град към средновековната крепост на Ловеч.

Пред крепостта. Билета струва 2 лева за възрастни и по 1 лев за учащи и пенсионери. Печат от 100 обекта на България търсете в музея на Васил Левски в квартал Вароша.

Няколко кадъра от вътрешността на крепостта и малко история:
"Ловеч е едно от най-старите населени места в България. Следите от човешка дейност датират от най-дълбока древност, за което решаваща роля играе благоприятното разположение на града между планината и равнината, както и наличието на река. Откритите в ловешките пещери останки свидетелстват за активно човешко присъствие от старокаменната, новокаменната, бронзовата и желязната ера. За първи жители на територията на град Ловеч се считат траките от IV-III в. пр.н.е. Първото селище по тези земи е град Мелта, столица на древното тракийско племе мелди. Вероятно Мелта се е разпростирал на територията на днешния квартал Вароша. По-късно Римската империя завзема Балканския полуостров и на територията на Ловеч се изгражда римска станция, наречена Президиум, която е с тактическо значение, разположена на римски път, част от който може да се види и до днес в околностите на града."

"Ловешката средновековна крепост е разположена върху хълм, по-късно наречен „ Хисаря “. Тук през 1187 г. е подписан мирният договор с Византия и формално е отбелязано началото на Втората българска държава. През XII век Ловеч е търговски център и един от най-известните градове в България. Преди избора му за български цар (1331), Иван Александър от рода Шишман, син на деспот Срацимир и Елена, е деспот на Ловеч. Около 1324-1325 г. в Ловеч е роден българският цар Иван Срацимир, втори син на Иван Александър от първия му брак с влахинята Теодора Басараб."

"Турското нашествие не подминава и Ловеч, но Ловешката крепост е една от последните завладени — чак през 1446 г. Дълго време след това Ловеч запазва някои привилегии, като забрана за заселване на турци в града и вземане на деца от местното население за еничари (кръвен данък). Първото име на ловчански епископ срещаме през 1558 г. До 1852 г. в Ловеч (Лофча) има единствено гръцки владици.
За първи път в документ от 1520 г., и за последен през 1830 г., градът е наречен заради богатството си Алтън Ловеч (Златен Ловеч). През XVII век търговията процъфтява. Градът е търговски център на българските земи, а ловешките търговци излизат далеч извън пределите на страната. През 1768 г., със средства на Хаджи Василий от Ловеч, е украсен параклисът „Йоан Предтеча“ в Зографския манастир. От 1780 до 1784 г. Ловеч се развива най-бурно. Според някои данни тогава населението надвишава 20 000 жители. Приблизително такъв брой население (19 575 жители) градът достига отново едва през 1959 г.
През 1784 година, по време на руско-турската война, Ловеч е обсаден от руската войска и изгорен.Населението му драстично намалява до 4600 жители. За дълго време в Ловеч запада основният поминък."

"По време на Руско-турската война (1806-1812) руските войски два пъти освобождават Ловеч. В началото на 1810 г. русите превземат Силистра, Никопол, Русе и се придвижват на юг, достигайки подножието на Балкана - Плевен. Руски отряд под командването на генерал-майор Михаил Воронцов от Дунавската армия на генерала граф Николай Каменски достигат и превземат Ловеч на 17 октомври 1810 г. След оттеглянито на русите, в града е възстановена турската власт и укрепленията са подсилени. Портата събира в Етрополския Балкан сили от 15 хил. войници под командването на Осман бей. Н.М. Каменски, възнамерявайки да се предвижи към Балкана, заповядва на отряда на генерал-майор граф Сен-При отново да превземе Ловеч. Сен-При превзема града на 31 януари (12 февруари) 1811 г., както и околните села. По заповед на тежко заболелия главнокомандващ, този отряд се връща към р. Дунав. След оттеглянето на русите турски отряд плячкосва града. За превземането на Ловеч, с което е било попречено на новия велик везир Ахмет-бей да настъпи на пролет в Западна България, са наградени генерал Михаил Воронцов, полковник Константин Полторацки (със златна шпага), подполковник Осип Второв, княз Фьодор Гагарин и други руси.
В дните на турското робство ловешките граждани са активни в борбата си за създаване на независима Българска църква. Построени са два нови храма. В църквата „Света Неделя“ стенописите са дело на братята зографи Наум Илиев и Ненчо Илиев. Вторият храм е църквата „Света Богородица“ (1834 ). В квартал Вароша се откриват безплатни и достъпни за всички деца училища: Горнокрайско и Долнокрайско (1846-1847). Учител в Горнокрайското училище е П. Р. Славейков (1847-1849). В средата на века гражданите прогонват гръцкия епископ Милетий и за Ловчански епископ е ръкоположен българинът Иларион Ловчански (1852-1872), наричан „дядо Ловчу“. Като най-възрастен духовник той председателства Първия църковно-народен събор (1871). През 1872 г. е избран за български екзарх, но не встъпва в длъжността. През 1877 г. Ловчанският митрополит Йосиф I заема този пост.
Ловеч е известен като център на Вътрешната революционна организация на Апостола Васил Левски. Ловешкият частен революционен комитет е провъзгласен е за „Привременно правителство“ (Централен комитет). Левски редовно посещава града в периода 1869-1872 година.
През 1872-1874 г. майстор Никола Фичев (Уста Колю Фичето) изгражда единствения по рода си на Балканите покрит мост. След като впоследствие е изгорен до основи (1925), мостът е въстановен през 1931 г."

Ловеч от крепостта

Слизаме към града. Не може да не погледнем паметника на Васил Левски, сложен на най-видното място в града. Поклон пред теб, Апостоле на Свободата!
Отиваме да видим църквата на поп Кръстьо и музеят на Васил Левски.
Малко снимки от църквата "Света Троица", в която е служил поп Кръстьо.

За съжаление църквата е в много лошо състояние. Някои от стенописите, са правени само преди няколко години, в момента се рушат, тъй като в църквата има много влага, която ги съсипва. "Няма пари!" - беше отговора на жената, която продаваше свещи...
Музеят на Левски се намира под църквата. В него от скоро има и восъчна фигура с реални размери на Апостола. Може да се видят неговите оръжия, униформа, документи и фалшиви восъчни печати...

Не на последно място отиваме да видим покрития мост и стария часовник.

Време е да тръгваме. Един Великден в Ловеч.
Вижте още от Ловеч...

Лазаровден / Света Четиридесетница Възкресяване на Лазаря

2011-04-16T09:38:00.001+03:00

В съботата на Шестата седмица от Великия пост Църквата спомня извършването на най-голямото чудо от Спасителя - възкресяването на четиридневно починалия Лазар шест дни преди иудейския празник Пасха (Иоан гл. 11). Извършено пред очите на народа, чудото станало причина мнозина да повярват в Христа. То и днес ни уверява в божествената сила на Бог Син, в Неговото възкресение, и в предстоящото всеобщо възкресение на мъртвите.

Чудото на Лазаровото възкресение предизвикало непоносимо негодуване у първосвещенниците и фарисеите. По съвета на Каиафа, точно в този момент Синедрионът решава да улови Иисуса при първа възможност и да Го убие (Иоан 11:47-57). Приближава се тяхното време. Идва властта на тъмнината, а заедно с нея и последните дни от земния живот на Спасителя.

Лазаровото възкресение станало непосредствен повод за смъртната присъда на Спасителя. Затова именно от най-дълбока древност било установено случилото се да се спомня преди началото на Страстната седмица (Седмицата на Христовите страдания).

В IV век Лазаровото възкресение се считало за общоцърковен и тържествен празник, което се вижда от множеството поучения на този ден от св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, и др. В VII-VIII век светите църковни песнописци св. Андрей Критски, Козма Маюмски и Иоан Дамаскин съставили особени песнопения и канони, посветени на празника, които са в Църквата ползва до ден днешен.

"А Иисус, пак тъгувайки в Себе Си, дохожда при гроба;

това беше пещера, и камък стоеше отгоре й. Иисус казва: дигнете камъка.

Сестрата на умрелия, Марта, Му казва: Господи, мирише вече; защото е от четири дена. Иисус й дума: не казах ли ти, че ако повярваш, ще видиш славата Божия?

Тогава дигнаха камъка от пещерата, дето лежеше умрелият.

А Иисус дигна очи нагоре и рече: Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз и знаех, че Ти винаги Ме слушаш; но това казах за народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.

Като каза това, извика с висок глас: Лазаре, излез вън! И излезе умрелият с повити ръце и нозе в погребални повивки, а лицето му забрадено с кърпа.

Иисус им казва: разповийте го и оставете го да ходи.

Тогава мнозина от иудеите, които бяха дошли при Мария и видяха, що стори Иисус, повярваха в Него. (Иоан 11:38-46)"

За възкресяването на Лазар, брата на Марта и Мария от Витания, благовести само св. Иоан Богослов (Йоана гл. 11-12). Лазар живеел във Витания заедно с двете си сестри Марта и Мария. Това семейство много обичало Господ Иисус Христос и винаги Го посрещало с радост.

Когато Иисус Христос дошъл във Витания, Лазар вече четири дни бил в гроба. Според еврейския обичай покойните се оплаквали седем дни и по тази причина в дома на Лазар имало много хора, между които вероятно е имало и много роднини, дошли от Иерусалим. В скръбта си Мария паднала в нозете на Господа. А Той, като видял Мария и другите да плачат силно, се просълзил.

Когато стигнали до гроба, Господ заповядал да вдигнат камъка. Силната миризма силно смутила наскърбената Марта. Обзел я ужас само от представата, че ще види обезобразен от смъртта любимия си брат. Тогава Иисус Христос разкрил слабостта на вярата й.

Чудото с възкресението на четиридневния Лазар се свързва с Бог Отец, затова, когато то било извършено, Иисус Христос благодари на Бог Отец за това, че по Негова воля бил възвърнат живота на Лазар.

Спасителят произнася молитвата си към Бог Отец пред всички, защото народът, виждайки и чувайки това събеседване между Бог Отец и Иисус Христос, по-лесно ще повярва, че Той е Синът Божи.

При възкресяването на Лазар Иисус Христос разкрива своята сила като Бог и Господ че е Източник на живот. Още преди кръстните Си страдания показал, че е Победител на смъртта.

Това евангелско събитие е свидетелство за общото ни възкресение. "Възкресителят казва св. Ефрем Сириец първо е допуснал разложението да се допре до умрелия и после го възкресил, т.е. разлагането му ни уверява в смъртта, а възвръщането му към живота в общото възкресение."

Денят на свети Лазар е разпространен по цялата етническа територия на България. Главнодействащи лица на този празник са девойките. Те преминават от една социална група в друга, т. е. те вече не са деца. Веднъш взела участие в лазаруването всяка една девойка може вече да се омъжи. Поради това Лазаровден има важно значение за тях. Това донякъде напомня на Коледуването при младежите и младите несемейни мъже.

Обикновено едно село има няколко лазарски групи. По-рядко се среща в едно село всички момичета да лазаруват. Това става само в много малки села и махали. Тяхното разделяне става по местоживеене. Бъдешите лазарки се събират предварително както коледарите за да си припомнят стари и да усвоят нови песни посветени на този празник. Това става на свети 40 мъченици (9. ІІІ. ).

На самия празник Лазаровден (тази година се пада на 16. ІV. ) те започват да обикалят къщите на хората като изпълняват различни песни. Повечето от песните не се повтарят, защото те се изпълняват в зависимост от социалното положение на човека в семейството и обществото. Тези песни се пеят за здраве и берекет.

Лазарските песни са съпроводени от ритуални хора и ръченици. Ако случайно лазарките пропуснат някоя къща, то според народната вяра нейните стопани ще ги сполети нещастие. Обикновено това става случайно. Но понякога и то в много редки случаи това се допуска и умишлено. Лазарките не посещават домовете на отхвърлени от обществото хора.

В някои райони на страната изпълняваните ритуални лазарски игри се наричат буенек. За разлика от лазаруването буенека се изпълнява по време на Великденските пости. Това означава, че не се извършват само на Лазаровден. Участичките както в останалите крайища на България, така и в Източна България са млади моми. Те избират една между тях за водач- буенец. Тя събира групата. Под нейно ръководство се разучават новите песни и се препомнят старите. Тя е облечена с празнична носия, но понякога тази девойка облича и невестенската премяна на скоро омъжила се млада жена. За разлика от другите момичета водачката облича не женска, а мъжка риза. Върху разпилените си коси носи калпак. Пак водачката води групата из селото. С буенеца върви и булка. Обикновено за булка се избира момиче, чиято възраст е не по-малка от 8-10 години. То задължително трябва да е от семейство в което и двамата родители да са живи. Това дете е облечено в булченска премяна и е забулено с невестенско було.

При изпълнение на ритуалните танци участничките в тези игри застават едни срещу други и пеят, а в средата се намират буенеца и булката. По време на ритуала буенеца замахва със сабя, секира или обикновена пръчка над главата на булката. След това хвърля кърпа към стопанка, която от своя страна завързва в нея пари. В същото време тя дарява буенеца, булката и останалите участнички с яйца и брашно. Тези яйца по-късно ще бъдат боядисани от момичетата за Великден. След като приключи обредния танц домакинята изнася сито, което търкулва и по това се гадай каква ще бъде годината.

С приключването на лазарските игри не свършва празничния цикъл от ритуали и обреди, които се изпълняват непосредствено преди Великден (Възкресение Христово). Празничните ритуали продължават и на следващия ден – Цветница.

Ето и някои лазарски песни:

Изгряло е ясно слънце,

Ой. Лазаре, Лазаре,

Изгряло е е ясно слънце,

у Радкини равни двори,

не е било ясно слънце,

най била сама Рада,

с черни очи еленови,

с бели зъби бисерови,

с тънка снага самодивска.

Песента е записана от Мария Калчева-род. на 28. VІІІ. 1926г. в м. Цвеклювци (кметство Тодювци), общ. Елена

Блаза на момина мама

Блаза на момина мама,

Добро чедо ранила:

Мама си не засрамила,

Татко си не посрамила!

Ранила и отгледала,

Гледала и отгледала,

Със шекер ли ú ранила,

Във сандък ли го ú държала.

Майка си не засрамила,

Татка си не зачернила,

Петлите пели, не пели,

Момина мама разсмели.

Аферим момина майко,

Добро си чедо ранила!

Източници: Православието.com, БГ история (bg-history.info), форум Розали

Разходка във Видин

2011-04-13T10:06:00.001+03:00

Стамбол капия - Видин

Видин. Най-североизточния град на България на река Дунав. Едва на 30 метра надморска височина, градът е запазил голяма част от стените на Калето и разбира се една от най-забележителните крепости в България - Баба Вида.

Заповядайте на виртуална разходка с нас през красивия град Видин.

Спираме колата в началото на речната градина и първото, което виждаме са няколко дока с интересни кораби.

Движим се по насрещното течение на реката. Поглед към вътрешността на града. Началото на градината и парка.

Спираме се до една табела, на която кратко е описано географското разположение и надморска височина на Видин.

Не може да не обърнем внимание на разположените паметници от двете страни на пътеката за разходка в градината.

История на Видин

Можете да видите и много камъни с красиви орнаменти, остатък от Калето...

Тук спираме разходката в градината и решаваме да продължим към центъра на града. Предстои ни да преминем през най-добре запазената капия (порта) от "Калето" - "Стамбол капия" строена през втората половина на XVII век. Името й идва от Инстамбул, дългия пътя към стария град (Цариград), който е започвал от тук.

Стамбол капия

Стамбол капия - стени

Портата на Стамбол капия

Стамбол капия от към града

Фонтанът пред Стамбол капия

От страни на портата забелязваме паметник, който е от признателната Еврейска общност от Видин към България.

Центъра на град Видин

Разходете се с нас до крепостта на Баба Вида...

Изложба на змии и земноводни

2011-04-11T14:19:00.001+03:00

Представям една изложба на змии, която посетих във Варна през лятото на 2009 година.

Западна зелена мамба

Източна зелена мамба

Тексаска гърмяща змия

Воден дракон

Пепелянка

Кралски смок

Калифорнийски смок

Египетска кобра

Черноглава кобра

Червена кобра

Тропическа гърмяща змия

Мрежест питон

Индийска кобра

Обикновена игуана

Тънкоопашат смок

Съскаща отровница

Гюрза

Жълта анаконда (парагвайска)

Пясъчна отровница

Царевичен смок

Мокасинова змия

Габонска отровница

От 5 до 20 април можете да посетите същата изложба в Исторически музей Перник. Заповядайте!

Крепостта "Баба Вида" - 2

2011-03-29T10:00:00.002+03:00

Разходката ни продължава. Заедно със снимките ще споделя и легендите свързани с крепостта.
Едната е за трите сестри: Вида, Гъмза и Кула

"Живял някога мощен български болярин, който имал обширни владения от Карпатите до Стара планина. След неговата смърт трите му дъщери – Вида, Кула и Гъмза – разделили неговите владения помежду си.

Двете по-малки сестри – Кула (с център в едноименния български град) и Гъмза (нейна столица бил Гъмзиград в Сърбия) – се омъжили прибързано. Те попаднали на лоши мъже, които с лека ръка пропилели бащиното им наследство. Най-възрастната сестра, Вида, останала сама за цял живот. Под нейно ръководство бил изграден замък, в който тя доживяла до дъблока старост като успешно отбранявала своите поданици и земи от чужди нападения. В знак на благодарност след смъртта й хората от този край дали на замъка нейното име – “Баба Вида” или “Бабини Видини кули”."

Височината на крепостните стени. Поглед над стените.

Поглед във вътрешността на кулите.

Бойниците

Поглед към речната градина на Видин, Дунав и Румъния.

Слизаме на по-долно ниво на крепостта.
Време е да споделя и втората легенда за крепостта: "Дракула се подвизавал във Видин"

"Най-известният вампир в историята, граф Дракула, е бил във Видин и Никопол през първите месеци на 1462 г. Тогава са убити 23 883 души и то без тези, които са изгорели в опожарените градове и села по северната граница на Османската империя. Самият Дракула описва детайли от касапницата в писмото си от 11 февруари 1462 г. до Матей Корвин. Има и други исторически сведения, че Влад III Цепеш или Дракула, се е подвизавал по българските земи и в Бъдин (Видин). За тези събития по разкази на очевидци през 1463 г. пише и немският поет Михел Бехайм в поемата си "За един злодей, който се наричаше Дракула - воевода на Влахия":

Четиристотин шестдесет и втора -
година на плача и на позора.
Тогава Дракула се устремил
на поход към големия Никопол
и както след това узна Европа,
към двайсет и пет хиляди избил
неверници и християни.
Там имало такава страшна сеч,
че хълмовете близко и далеч
били от плач и вопли разлюляни.
...до столицата на България,
опасана от крепост здрава.
Бондан ратта му я зовеше,
а Биндин турците, понеже
те я владееха тогава.
Войските кралски завладяха
със щурм задържен твърдините -
погубиха те първенците,
че все проклети турци бяха.
И християни се предадоха,
но християни не пострадаха -
те всички тръгнаха с войската,
а пък градът бе изгорен.
Дойде на помощ в този ден
от Влахия, отвъд реката,
и Дракула, велик войвода,
със седемхилядна дружина.
Градът през огън пак премина
и дим се вдигна чак до свода...

Вече сме на най-долното ниво на крепостта.

Още история...
"Първото население на тези земи, за което има писмени данни, са тракийските племена мизи и трибали. През I в. те са покорени и земите им са включени в пределите на Римската империя. Веднага започва изграждането на пътища със съответни пътни станции, военни лагери, кастели. На мястото на сегашния Видин, вероятно върху основите на заварено тракийско селище, в началото на I в. възниква и се развива като една от силните крепости на Дунавския лимес - Бонония.
Бонония заедно със съседните й крепости са били атакувани и разрушени при аварското нашествие от 586 г. Поради удобното си местоположение обаче, тя единствена от тях се съвзема бързо и се развива като център на тези земи в средновековна България със средновековното българско наименование Бъдин/Бдин.

Това, което видяхме при някои от отворените врати...

Няма как да не обърнем внимание на тази стена...

Бонония се споменава за последен път в края на VI в. от Теофилакт Симоката, а Бдин е отбелязан за първи път във връзка със събития през Х в.
За съществуването на бдинската крепост през Първото българско царство и за военното и политическото й значение има сведения в различни исторически извори. От хрониката на Анонима "Деянията на унгарците" е известно, че по времето на цар Симеон българският управител на областта между реките Марош, Тиса и Дунав е бил Глад от крепостта Бдин. Неговият потомък Охтум управлявал същата област по времето на цар Самуил. Известно е още, че по същото време Бдин е бил център на епархия.Епископската катедра е била създадена тук навярно още при княз Борис I. За значението на бдинската крепост през Първото българско царство говори и фактът, че през 1003 г. император Василий II лично се заел с нейната обсада. Според византийския хронист Йоан Скилица, "... императорът се отправил на поход срещу Видин и го превзел със сила след 8 месеци обсада". От посоченото свидетелство може да се заключи, че ранносредновековната крепост на Бдин била значително по-голяма по размери и по-добре укрепена, отколкото замъка "Баба Вида". Ето защо през IХ-ХI в. Бдин се очертава като най-значителната крепост в северозападните български земи. Не е известно докога крепостта е запазила първоначалния си вид и кога част от нея е била преустроена във феодален замък.

Църквата-параклис на крепостта.

Съоръжения...

Значението на Бдин изтъква арабският географ Идриси през ХII в., който отбелязва, че Бдин "е голям град на река Дунав". Единственото запазено средновековно отбранително съоръжение от средновековния град е замъкът "Баба Вида". В него се намирал "домът" на цар Иван Срацимир. Тук са живели преди това бдинските феодали княз Шишман и неговият син деспот Михаил Шишман. За нуждите на тези владетели е имало няколкоетажни жилищни сгради, стопански помещения и църква, на чието място са сегашните помещения около вътрешния двор на замъка.

През ХIII-ХIV в. бдинската крепост, тъй като се намирала в гранична област, често била нападана, обсаждана и превземана, особено от маджарите. Градът бил естествено средище на северозападните български земи от двете страни на реките Тимок и Дунав. Тази гранична област почти непрекъснато е била в ръцете на полузависими владетели. През ХIII в. Бдин последователно бил владян от феодалите Ростислав Михайлович, деспот Яков Светослав и княз Шишман. През 1308 г. Бдин бил столица на България, чиито императори се наричат Шишмановци. През средата на тази империя минавала р. Дунав.
Бдинското княжество, родово владение на Шишмановци, към 1352-1353 г. получил като собствено царство Иван Срацимир, син на Иван Александър. За да подчертае независимостта си, цар Иван Срацимир дори отказал да признае духовната власт на Търновската патриаршия и подчинил Бдинската митрополия на Цариградската патриаршия. Напредването на османските войски във вътрешността на Балканския полуостров и надвисналата заплаха над Бдинското царство принудили цар Иван Срацимир да стане техен васал, а по-късно - и да приеме турски гарнизон в столицата си. В това положение заварили Бдин кръстоносците на унгарския крал Сигизмунд V през 1396 г. В една грамота кралят пише за "много якият град Бидино". След разгрома на кръстоносците при Никопол османският владетел Баязид I се насочил към Бдин, с измама пленил Иван Срацимир и окончателно покорил неговото царство в 1396 г.

“Баба Вида” продължава да играе роля в отбраната на града и през османското владичество. В края на XVII и началото на XVIII в. едновременно с изграждането на османското Кале тя е превърната в цитадела на новата крепост. Строежът на осемъгълната кула към р. Дунав и на два контрафорса се приписва на австрийците, които през 1689 г. завладяват Видин за известно време.
През втората половина на XVIII в. крепостта се използва предимно за склад на бойни припаси и за затвор. Стените на две от помещенията в североизточната част на вътрешния двор са покрити с врязани черти и знаци - рабоши. С тях безименни затворници са отброявали дните, прекарани тук. В една ниша е останала бесилката на затвора.
За последен път замъкът е използван като военноотбранително съоръжение през 1885 г.
“Баба Вида” е национален паметник на културата (1964 г.)"

Време е да тръгваме. Поглед към входа за последен път.

Пред крепостта видинчани са направили градския си плаж. В горещото време да направят тен и да се разхладят във водите на Дунава.

Обръщаме се за последно към крепостта. ДО скоро!

Началото на разходката...