Български туризъм : град Правец

Правец се намира на 60 км. от столицата София, на пътя за Варна и Русе, 5 км от магистрала Хемус, и е на 10 км от град Ботевград и 12 км от град Етрополе.

Град Правец се намира в малката Правешка котловина. През котловината преминава условната граница, отделяща физикогеографската подобласт на Стара планина от тази на Предбалкана. На север котловината е ограничена от Лакавишкия рид ("Бърдо") и Остромския рид от Предбалкана, а от юг я ограждат живописните гористи склонове на рида Било планина (в. Маняков камик, 1439 м.) – издънка на Централната старопланинска верига. Източна граница на котловината е седловината Правешки връх, а в западна посока рътът Гребена от Било планина и възвишението Мъртви маж при с. Разлив я отделят от Ботевградското поле.

Снимките по-долу показват как изглежда района около Правец през ранна пролет (8 април 2009). В движение с кола, заснех няколко кадъра на пътя между Правешкия манастир и Правец.

Малко от историята на този град:

Съвременният град Правец е наследник на стари поселения в едноименната Правешка котловина – за това свидетелстват десетината надгробни могили в землището на селището, крепостните руини с древнотракийски произход в местността Градище (на възвишението Камичето в Било планина), на връх Боровéц (в Лакавишкия рид) и на връх Острома (от едноименния Остромски рид), както и римските пътища и мостове в околностите му. Най-вероятно първите материални следи от цивилизация са оставени от тракийското племе трибали. Селищното наименование Правец произхожда от старобългарската дума „правьць” (същ. име от м.р.), означаваща „прав път”.
Културните наслоявания и редица артефакти показват демографска, битова и стопанска приемственост в овладяването и усвояването на котловината от човека и през Късната античност и Средновековието, когато крепостните съоръжения на Градище, Боровéц и Острома са изпълнявали важни охранителни и комуникационни функции в старопланинската укрепителна система.
Историята и името на Правец са тясно свързани с околните планински проходи и двата важни пътя, които пресичат землището му – единият е водил от Видин през София към Македония, а другият – от София за стратегически важния през късното средновековие и първите векове на османското владичество Никопол.
През правешкото землище преминават на връщане към Македония, след успешния си поход срещу скитите, войските на цар Филип II Македонски през 339 г. пр. Хр. Тогава местните трибалски племена ги пресрещат в планинските клисури, предявяват претенции към плячката, носена от македонците, сражават се за нея и, след като раняват самия Филип II, я задигат. Тук се намират проходите, през които са превеждали армиите си ромейският император Исак II Ангел, отправил се да воюва през 1188 г. срещу укрепилите се в Ловеч Асеневци, и търновските царе при военните им кампании в Македония (напр. Михаил III Шишман в 1330 г.).

Първите писмени документи, в които е отразено съществуването на селище в землището на Правец, са от втората половина на XV в. – османски тимарски регистри (дефтери) на Никополския санджак (първият е датиран към 1475 г., а вторият – в самия край на века). От по-стария регистър се подразбира, че селището е съществувало и през 1431 г., когато също бил извършен опис на тимарите в санджака. В дефтерите се съобщава за пръв път и името на селището – Бравидж (Bravic – ойконима „Правец”, приспособен към особеностите на османотурския език), наричано още Осиковиджа (Osikovica – Осиковица, съседно на Правец село). Регистрите информират, че селото е дервентджийско, проходно, и че жителите му са разположени да пазят прохода на две групи – на входа (Правец) и на изхода на планинската клисура (Осиковица).

На близкия, невисок, но обзорен връх Стражка могила местното население било задължено да поддържа стража, която да следи движението в прохода на планината Караджа (Karaca – Сърница), наричана днес Лакавица. Наред с това, жителите на селото трябвало да помагат на преминаващите при преодоляването на трудните отсечки както с впрегатен добитък, така и със собствени сили. Срещу задължението да охранява прохода, на практика военизираното местно население било освободено от заплащането на някои данъчни задължения, както и от повинности като кръвния данък, но било включено в тимарската система. Този статут на селището се запазил почти до средата на XVIII в.
Гарантираните от османската власт данъчни облекчения и вътрешно самоуправление на дервентджийското село Правец, както и въоръженият статут на жителите му, благоприятствали неговото разрастване и замогване – според свидетелства селото било наричано от турците „алтън Бравча” (Правча) – златен Правец.
Свидетелство за Правец и за наличието на християнски храм в селището има в приписка към четвероевангелие от 1573 г., писано в село Горна Митрополия. Приписката е датирана в 1669 г. и съобщава, че баба Деа от село Правец купува въпросното евангелие за местната съборна черква „Вси Светии”.

Значително влияние в икономическото и културното развитие на Правец в епохата на османското владичество оказвал богатия по това време рударски град Етрополе. Близостта между двете селища и важният търговски път, който ги свързвал (Видин – София – Битоля), допринасяли за обвързването и допълването на техните икономики. Докато рударството в Етрополе процъфтявало, в Правец се развивали и съпътстващите го занаяти като леярство, ковачество, производство на оръжия и сечива, златарство, производство на дървени въглища за металургичните пещи и др. За издигане и поддържане на културното и просветното равнище на местното население и съхраняването на българското етническо самосъзнание допринасял близкият Етрополски манастир „Св. Троица” (Варовитец) – най-значимият книжовен и просветен център в българските земи през XVI и XVII в. след Рилския манастир, в който възниква и се развива прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа.

Поредица от политически и социални сътресения и природни катаклизми през XVI и XVII в., като опита за насилствена ислямизация и опожаряването на селища и манастири в Жлебà (Ботевградската котловина) през 1636 г., репресиите на османската власт след Второто Търновско въстание през 1686 г., влошените климатични условия през XVII в., разрушителното земетресение от средата на XVIII в., чумните епидемии през 1749 и 1771 г., кърджалийските разорения през 1792, 1794 г. и по-късно, както и изчерпването на достъпните рудни залежи в Етрополския балкан, довели до икономическото и културното западане на Правец. Замирането на занаятите, свързани с металообработването, принудило местните жители да потърсят нов поминък в земеделието и скотовъдството – най-вече в овчарството, покрай което впоследствие се развили кожарството, козинарството, обущарството и др. Вероятно с тези събития е свързано и изоставянето на старото поселище на възвишението Черковище и пръсването на местното население из махали и колиби в Правешката котловина, в широките граници на съвременния град.
Правец бързо се съвзема от катастрофалните икономически сътресения и обществените катаклизми, разтърсващи западащата Османска империя – последвалите кърджалийски грабежи и разорения. Правчани противодействали на анархията с образуването на доброволческа чета – „хайта” с предводител Витко Лалов, която пресрещала кърджалиите в планинските теснини и ги обръщала в бягство. След Кримската война (1856 г.) правчани, подучени от първенците Илчо Благов и Стамен Вълков, се опълчват срещу ангарията. Те категорично отказали да работят даром в чифлиците на златишките бейове. Въпреки съпротивата на бейовете и репресиите, ангарията била окончателно премахната.
В настъпващата епоха на Българското Възраждане правчани проявяват живото си национално чувство, нестихващия си порив за свобода и жажда за учение и просвета. Първото килийно училище в Правец е отворено през 1820 г. в дома на поп Тодор и е едно от най-старите в този край. Правчани издигат нова черква върху развалините на разрушения при кърджалийските набези храм през 1853 г., и възстановяват в 1866 г. манастира „Св. Тодор Тирон” в покрайнините на селището.
След изоставянето на Етрополския проход като главна транспортна връзка между северна и югозападна България и прокарването през 1866 г. на т. нар. Мидхадов път (София – Русе) през Арабаконашкия проход и през Лакавишката клисура при Правец, правчани бързо устройват в северната покрайнина на селото покрай новия главен път една редица от ханове, влезли в историята под името Правешко-чепилските ханове. За няколко десетилетия ханджийството се превръща в основен поминък на известен брой правчански семейства.
През 1870 г. В. Левски основава в селото, в дома на поп Марко Тодоров, Частен български революционен комитет с псевдоним „Рушид Ходжоолу” – един от най-дейните в редиците на Вътрешната революционна организация. Главни дейци на комитета били Цветко Вълков Пенкин, Продан Цолов Табака, Илчо Табака, Саво Вълков, Тодор Цолов Топалски, Генчо Вълков Топалски, Цоло Вълков Топалски, Иван Станев Чорбана, свещеник Марко Тодоров и др. Апостолът на свободата на два пъти посещава Правец. Тук се разискват важни за освободителното движение въпроси, като повдигането на бунт в Македония. В първото издание на "Миналото", поборникът Стоян Заимов отбелязва, че председателят на комитета Цветко Вълков е "потопил цялото село Правец, с мъжете, жените, децата, кучетата и котките в комитетския 'бояджи кюпю' (бояджийски кюп)". източник: УикипедиЯ и още...

Правец е признат за град по случай 1300-годишнината на Българската държава с указ на Държавния съвет на НРБ от 16 октомври 1981 г.

ГПЧЕ "Алеко Константинов"

ГПЧЕ "Алеко Константинов" е многопрофилна гимназия с 25-годишна история. Настоящият директор е Цветанка Щерионова. В гимназията има около 800 учащи и близо 100 учители и персонал. Всяка година след седми клас биват приети 5 класа с по 26 деца, разпределени както следва - 2 английски, 2 френски и 1 немска паралелка, а след осми клас - с професионалните специалности Хотелиерство и Екскурзоводство. В гимназията има модерна техника - 3 комютърни и една мултимедийна езикова зала, басейн, 2 физкултурни салона и няколко площадки. Изключителното на училището е, че сред учениците съществува социална организация - има няколко клуба по интереси, обществени и други ангажименти.

Училището се намира на един от входовете на града, близо до центъра.